За крушението на една идеология
Публикувано на 23 Jul 2013 09:23
Прочетох с интерес статията на Николай Флоров “Такъв комунист в България няма”. Описана е историята на съветския генерал-полковник Дмитрий Волкогонов, който едва в края на живота си, след дълга и мъчителна душевна борба, успява да се освободи от “химерата на болшевишката идеология”. Син на репресирани от властта родители, израснал сирак, постъпва в армията. Завършва военна академия, расте в йерархията. Като началник на Отдела за специална пропаганда получава достъп до тайните архиви и се натъква на документи, които го водят до коренна преоценка на съветската история и пробив в комунистическата му вяра. След 1991 г. и разпада на Съветския съюз ген. Волкогонов публикува изследванията си за Ленин, Сталин, Троцки, предизвикали буря в руското общество.
След като прочетох статията на Флоров, попадна ми книгата “Посмъртна изповед” на Денчо Знеполски, издадена през 1997 г. от съпругата му Мария Знеполска. Години наред тя записва на магнетофонна лента споделеното от покойния й мъж преживяно и изстрадано. Запазва автентичността му и го прехвърля на хартия. Използва и документация от личния архив на Знеполски.
Истинското му име е Младен Гюров Гигов. Роден е на 16 март 1920 г. в село Ярловци, Трънско. Отрано влиза в РМС, после и в БРП (к). Арестуван е четири пъти от полицията и освободен поради недоказаност на вина. Веднъж стига и до съда, но е оправдан. На 18 февруари 1943 г. преминава в нелегалност. Оглавява Трънския партизански отряд. Следват акции срещу полиция и жандармерия, в взаимодействие със сръбски партизански отряд. Наред с него получава снаряжение и продоволствие от английски военни мисии. Последната е ръководена от майор Франк Томпсън, пленен в сражението край Батулия, съден от военен съд и екзекутиран. След тежкото раняване на Славчо Трънски, Денчо Знеполски поема ръководството на съпротивата в целия регион. Съден е задочно и е с две смъртни присъди. Посреща Девети септември като командир на Втора софийска народоосвободителна бригада.
Участва в първата фаза на войната срещу Германия в качеството си на командир на Първи гвардейски народоосвободителен полк с чин полковник. Негов доклад за партизанското движение в Трънския регион е представен от българската делегация на мирната конференция в Париж през 1947 г., като доказателство за приноса на България в битката срещу хитлерофашизма.
Вместо да се възползва от възможностите за блестяща военна кариера, напуска през 1947 г. армията . Предпочита гражданската професия, ориентира се към политикономията и през 1949 г. постъпва в Московския държавен университет.
Оттук нататък започва трагедията на този млад българин. На 9 април 1951 г., на връщане от Москва, е арестуван в Букурещ и отведен в централата на Държавна сигурност. Следствието се води от трима офицери. Притискат го да признае, че е агент-провокатор на Никола Гешев, на Тито и на английското военно разузнаване. Смаян чува, че подготвял убийството на Сталин. Следствието се наблюдава и контролира от изпратения от Москва генерал от КГБ Филатов, който притиска следователите за бръз резултат и те не си поплюват. “И тогава, и сега се чудя как бяха подбрали тия мои мъчители - споделя Знеполски, а жена му записва. - Бяха загубили образ и подобие човешко. По държането си приличаха на побеснели зверове, бяха сякаш пияни и полупияни садисти, които се редуваха при мен денонощно. Отиваха да си почиват на горния етаж, а аз стоях непрекъснато на крак - по 24 часа в денонощието, не ял и не спал. Всичките ми нанасяха удари по лицето и саблени удари по врата, с които можеха бик да умъртвят. Ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата... Бил съм във фашистката полиция, и там съм ял бой, но и сравнение не може да се прави с това, което преживях в “наше” време. Превърнаха ме в кървава дрипа”. Прави три опита за самоубийство - несполучливи. За да го сплашат, повеждат го на разстрел. Трошат зъби. 4Пред очите ми беше банда, бетер от фашистката!”
Не издържа и подписва каквото му искат. Но сега пък трябва да разкрие връзките си - хората, с които е работил. Инквизицията е подхваната отново.
Ала нещо става по върховете на властта. Филатов е изтеглен в Москва. Комисия на Политбюро проверява следствието. Назначен е нов следовател. Ситуацията придобива характера на абсурд. Партийни функционери, които е “натопил” по поръчка в показанията си, заемат сега високи постове в партийната йерархия. ”Свидетелствата” му стават неудобни за следствието и то решава да го изкара психично болен, който говори измишльотини. Изпращат го в психиатрията на Александровска болница в деня, в който майка му умира. Но той не знае, а и близките му са в неведение къде е попаднал.
Изпратен е за 7 години в “Трудововъзпитателното общежитие” край Белене. Началник на лагера е бивш партизанин, наречен в изповедта на Знеполски “страшилището”. Настанен е в обособения лагер на криминалните, в очакване те да му видят сметката. Един от милиционерите му подшушва: “Инструкцията е да не излезеш жив оттук”. И в лагера издевателстват над него - карцер след карцер. Веднъж изкарва там цели 33 дни. “Същинска гробница - подземен тунел. Всекидневно само хляб и вода. Студ, кал, влага, плъхове и всякакви мекотели. А аз гол, по едни гащи.” И тук прави опит за самоубийство. Прерязва с тенекиена капачка на буркан лакътната си вена. Губи кръв, губи съзнание. Откриват го навреме и го свестяват в лечебницата. Диагнозата на лекаря е “кахексия” - крайно измършавяване. За голямо негово учудване, а и на началството, криминалните проявяват към него разбиране, съчувствие и грижа. Главатарят им предупреждава: “Който посегне на Денчо, ще му строша главата!”
На 5 март 1953 г. почива Сталин. “Комунистите плачеха като идиоти. И аз бях един от тях” – признава.
Освободен е на 6 януари 1954 г. Приключва най-черния период от живота му - време, “отрязало крилете му”. На следващата година заминава отново за Москва, за да довърши висшето си образование. Дипломира се и се завръща в България. След Априлския пленум на партията един от инквизиторите му го посещава в дома му с букет цветя и извинения. “Върви по дяволите!” - изхвърля го домакинът.
Жена му записва: “Отначало смятах, че за нелепата ми участ през 1951-1954 г. са виновни определени хора, но вече смятам, че виновна е системата.” Критикува извращенията и измислиците в мемоарите за партизанското движение и фаворизирането на бригада “Чавдар”. За него двадесетия век е “великата историческа трагедия на България”.
Следва лъстивата тактика на Първия за туширане на недоволството сред популярните лица в партията: високи постове, звания, награди, привилегии, но не и допуск до реалната власт. Знеполски е назначен за преподавател във Военната академия, а през 1959 г. е произведен в чин генерал-майор. Избран е за народен представител от Трънския избирателен район, за кандидат-член на ЦК на БКП. През цялото това време недоверието към него си остава. Изживява се като фигурант, изолиран при вземането на решения, подслушван, проследяван. “За висшето партийно ръководство такива като мен не бяха нужни - споделя. - За него бяха удобни безмозъчни, безгръбначни, колянопреклонни същества, които знаеха само да изпълняват, да бъдат лицемерни и сервилни ибрикчии, за да си правят кариерата и да изграждат личния си социализъм”.
Отказва да остане пожизнено генерал в Инспектората на МНО, също и персонална пенсия. На 49 години излиза в пенсия с 177 лева, които не му стигат да си купи лекарствата. Навършил 55 години отказва и народна пенсия. Отбягва среща с Първия. “Не получих звездата на Герой на социалистическия труд - споделя, - защото трябваше да ми я връчи Тодор Живков.”
Умира 20 дни преди Десети ноември от поредния масивен кръвоизлив на стомашната му язва. За проф. Кръстьо Горанов, автор на послеписа към книгата, Денчо Знеполски е описал “картината на един съвременен пъкъл, в сравнение с който Дантевият ад наподобява детска приказка”. И още: “Денчо носи милозливостта и човеколюбието на първите християни.”
В края на книгата Мария Знеполска цитира журналиста Васил Джерекаров, приятел на съпруга й: “Когато народът ражда своите герои, те не са нито леви, нито десни, те са негови.”
Дълъг и мъчителен е пътят на отрезвяване, на драматичната битка между фанатичната вяра и истината. Преди Волкогонов същото са преживели и описали Александър Солженицин, Варлам Шаламов, ген. Пьотър Григоренко и много други. Заедно с Волкогонов и след него се присъединяват Виктор Суворов, Игор Бунич, Александър Яковлев, академик Андрей Сахаров и други. Волкогонов тръгва към мъчителната равносметка по умозрителен път - от потресаващата информация, до която се добира, и като човек на честта, не може да я подмине равнодушно. Знеполски поема към истината чрез страданието - физическото изтезание и душевната покруса. И в България е имало комунист като Дмитрий Волкогонов. д-р Александър Попов
(Рецензията е публикувана в сайта на Едвин Сугарев www.svobodata.com)
След като прочетох статията на Флоров, попадна ми книгата “Посмъртна изповед” на Денчо Знеполски, издадена през 1997 г. от съпругата му Мария Знеполска. Години наред тя записва на магнетофонна лента споделеното от покойния й мъж преживяно и изстрадано. Запазва автентичността му и го прехвърля на хартия. Използва и документация от личния архив на Знеполски.
Истинското му име е Младен Гюров Гигов. Роден е на 16 март 1920 г. в село Ярловци, Трънско. Отрано влиза в РМС, после и в БРП (к). Арестуван е четири пъти от полицията и освободен поради недоказаност на вина. Веднъж стига и до съда, но е оправдан. На 18 февруари 1943 г. преминава в нелегалност. Оглавява Трънския партизански отряд. Следват акции срещу полиция и жандармерия, в взаимодействие със сръбски партизански отряд. Наред с него получава снаряжение и продоволствие от английски военни мисии. Последната е ръководена от майор Франк Томпсън, пленен в сражението край Батулия, съден от военен съд и екзекутиран. След тежкото раняване на Славчо Трънски, Денчо Знеполски поема ръководството на съпротивата в целия регион. Съден е задочно и е с две смъртни присъди. Посреща Девети септември като командир на Втора софийска народоосвободителна бригада.
Участва в първата фаза на войната срещу Германия в качеството си на командир на Първи гвардейски народоосвободителен полк с чин полковник. Негов доклад за партизанското движение в Трънския регион е представен от българската делегация на мирната конференция в Париж през 1947 г., като доказателство за приноса на България в битката срещу хитлерофашизма.
Вместо да се възползва от възможностите за блестяща военна кариера, напуска през 1947 г. армията . Предпочита гражданската професия, ориентира се към политикономията и през 1949 г. постъпва в Московския държавен университет.
Оттук нататък започва трагедията на този млад българин. На 9 април 1951 г., на връщане от Москва, е арестуван в Букурещ и отведен в централата на Държавна сигурност. Следствието се води от трима офицери. Притискат го да признае, че е агент-провокатор на Никола Гешев, на Тито и на английското военно разузнаване. Смаян чува, че подготвял убийството на Сталин. Следствието се наблюдава и контролира от изпратения от Москва генерал от КГБ Филатов, който притиска следователите за бръз резултат и те не си поплюват. “И тогава, и сега се чудя как бяха подбрали тия мои мъчители - споделя Знеполски, а жена му записва. - Бяха загубили образ и подобие човешко. По държането си приличаха на побеснели зверове, бяха сякаш пияни и полупияни садисти, които се редуваха при мен денонощно. Отиваха да си почиват на горния етаж, а аз стоях непрекъснато на крак - по 24 часа в денонощието, не ял и не спал. Всичките ми нанасяха удари по лицето и саблени удари по врата, с които можеха бик да умъртвят. Ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата... Бил съм във фашистката полиция, и там съм ял бой, но и сравнение не може да се прави с това, което преживях в “наше” време. Превърнаха ме в кървава дрипа”. Прави три опита за самоубийство - несполучливи. За да го сплашат, повеждат го на разстрел. Трошат зъби. 4Пред очите ми беше банда, бетер от фашистката!”
Не издържа и подписва каквото му искат. Но сега пък трябва да разкрие връзките си - хората, с които е работил. Инквизицията е подхваната отново.
Ала нещо става по върховете на властта. Филатов е изтеглен в Москва. Комисия на Политбюро проверява следствието. Назначен е нов следовател. Ситуацията придобива характера на абсурд. Партийни функционери, които е “натопил” по поръчка в показанията си, заемат сега високи постове в партийната йерархия. ”Свидетелствата” му стават неудобни за следствието и то решава да го изкара психично болен, който говори измишльотини. Изпращат го в психиатрията на Александровска болница в деня, в който майка му умира. Но той не знае, а и близките му са в неведение къде е попаднал.
Изпратен е за 7 години в “Трудововъзпитателното общежитие” край Белене. Началник на лагера е бивш партизанин, наречен в изповедта на Знеполски “страшилището”. Настанен е в обособения лагер на криминалните, в очакване те да му видят сметката. Един от милиционерите му подшушва: “Инструкцията е да не излезеш жив оттук”. И в лагера издевателстват над него - карцер след карцер. Веднъж изкарва там цели 33 дни. “Същинска гробница - подземен тунел. Всекидневно само хляб и вода. Студ, кал, влага, плъхове и всякакви мекотели. А аз гол, по едни гащи.” И тук прави опит за самоубийство. Прерязва с тенекиена капачка на буркан лакътната си вена. Губи кръв, губи съзнание. Откриват го навреме и го свестяват в лечебницата. Диагнозата на лекаря е “кахексия” - крайно измършавяване. За голямо негово учудване, а и на началството, криминалните проявяват към него разбиране, съчувствие и грижа. Главатарят им предупреждава: “Който посегне на Денчо, ще му строша главата!”
На 5 март 1953 г. почива Сталин. “Комунистите плачеха като идиоти. И аз бях един от тях” – признава.
Освободен е на 6 януари 1954 г. Приключва най-черния период от живота му - време, “отрязало крилете му”. На следващата година заминава отново за Москва, за да довърши висшето си образование. Дипломира се и се завръща в България. След Априлския пленум на партията един от инквизиторите му го посещава в дома му с букет цветя и извинения. “Върви по дяволите!” - изхвърля го домакинът.
Жена му записва: “Отначало смятах, че за нелепата ми участ през 1951-1954 г. са виновни определени хора, но вече смятам, че виновна е системата.” Критикува извращенията и измислиците в мемоарите за партизанското движение и фаворизирането на бригада “Чавдар”. За него двадесетия век е “великата историческа трагедия на България”.
Следва лъстивата тактика на Първия за туширане на недоволството сред популярните лица в партията: високи постове, звания, награди, привилегии, но не и допуск до реалната власт. Знеполски е назначен за преподавател във Военната академия, а през 1959 г. е произведен в чин генерал-майор. Избран е за народен представител от Трънския избирателен район, за кандидат-член на ЦК на БКП. През цялото това време недоверието към него си остава. Изживява се като фигурант, изолиран при вземането на решения, подслушван, проследяван. “За висшето партийно ръководство такива като мен не бяха нужни - споделя. - За него бяха удобни безмозъчни, безгръбначни, колянопреклонни същества, които знаеха само да изпълняват, да бъдат лицемерни и сервилни ибрикчии, за да си правят кариерата и да изграждат личния си социализъм”.
Отказва да остане пожизнено генерал в Инспектората на МНО, също и персонална пенсия. На 49 години излиза в пенсия с 177 лева, които не му стигат да си купи лекарствата. Навършил 55 години отказва и народна пенсия. Отбягва среща с Първия. “Не получих звездата на Герой на социалистическия труд - споделя, - защото трябваше да ми я връчи Тодор Живков.”
Умира 20 дни преди Десети ноември от поредния масивен кръвоизлив на стомашната му язва. За проф. Кръстьо Горанов, автор на послеписа към книгата, Денчо Знеполски е описал “картината на един съвременен пъкъл, в сравнение с който Дантевият ад наподобява детска приказка”. И още: “Денчо носи милозливостта и човеколюбието на първите християни.”
В края на книгата Мария Знеполска цитира журналиста Васил Джерекаров, приятел на съпруга й: “Когато народът ражда своите герои, те не са нито леви, нито десни, те са негови.”
Дълъг и мъчителен е пътят на отрезвяване, на драматичната битка между фанатичната вяра и истината. Преди Волкогонов същото са преживели и описали Александър Солженицин, Варлам Шаламов, ген. Пьотър Григоренко и много други. Заедно с Волкогонов и след него се присъединяват Виктор Суворов, Игор Бунич, Александър Яковлев, академик Андрей Сахаров и други. Волкогонов тръгва към мъчителната равносметка по умозрителен път - от потресаващата информация, до която се добира, и като човек на честта, не може да я подмине равнодушно. Знеполски поема към истината чрез страданието - физическото изтезание и душевната покруса. И в България е имало комунист като Дмитрий Волкогонов. д-р Александър Попов
(Рецензията е публикувана в сайта на Едвин Сугарев www.svobodata.com)
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023