Локалните ветровали в Татрите и Родопите - последици и лесовъдски решения
Публикувано на 18 Dec 2017 22:00
Статията се посвещава на 89-тата годишнина от създаването на Институт за гората към БАН
Локалните ветровали в горите може да се оценят като природни нарушения, променящи състава, структурата на дървостоите и процесите в горските екосистеми. Периодичните локални ветровали са резултат на естествени абиотични и биотични фактори (атмосферни условия, ландшафтни особености на терена, биотични и морфологични характеристики на кореновата система на дървесните видове). В резултат на ветровата стихия се нарушава топлинния режим на горската почва, повишава се почвеното изпарение, намалява се нейната влажност и водоохранни свойства, засилва се рискът от ерозионни процеси, променя се биоразнообразието на флората и фауната.
В исторически аспект, особено в горите с едификатор обикновения смърч (Picea abies Karst), с най-големи природни нарушения са ветровалите и ветроломите. Основна причина е плоската му коренова система, която не е в състояние да осигури достатъчна механична стабилност на стъблото при много силни ветрове. Обикновено това са високопланински гори със сложна вертикална структура и повече растежна площ между дърветата. Белият бор (Pinus sylvestris L.) се смята за вид, който страда от ветроломи, а не от ветровали. При възпрепятстване развитието на дълбока коренова система и този вид е податлив на поваляне заедно с кореновата му плоча.
Днес лесовъдите в европейските страни са убедени, че е необходимо да се съобразяваме с природните нарушения и да променим стратегията си за стопанисването на иглолистните гори. В контекста на казаното до тук ще се опитаме да проследим поражението от локалните ветрове във Високите Татри, (2004 г.) и Западните Родопи (1961 г.) и взетите лесовъдски решения за предотвратяване на нанесените природни нарушения в тези два планински региона.
Високите Татри са най-величествената планина в Словакия и в Северозападната Карпатска дъга. В късния следобед на 19 ноември 2004 г. по южните склонове на Татранското подгорие и Попрадската котловина нахлува силен арктичен вятър с 230 km/h от алпийската област на Ломнитски щит (връх) – 2635 m н.в. Вятърът (наричан „бора”) се спуска към горната граница на гората (1480 m н.в.) със скорост 120–130 km/h, унищожава горската растителност в ивица от 30 km и площ 23000 ha. Ветровалната маса е около 2 500 000 m3. Пострадали са насаждения от смърч (72,4%) и примесени с лиственица (7,1%), бял бор (9,6%), ела и клек (2,5%), със средна възраст 79 г. Широколистните видове – елша (4,3%), бреза (2,9%), планински явор, бук, ясен и трепетлика – около 4%, са със средна възраст на видовете – 41 г. Най-уязвими са били смърчовите монокултури, засадени преди 90 години след подобен ураган, развил се на 18 ноември 1915 г. на площ от 823 ha във височинния диапазон 850 – 1150 m н.в. Вятърът е бил северозападен и активен в продължение на 21 часа. Тогава пострадалите насаждения са били от ІІІ и ІV клас на възраст, с примеси от лиственица – 16% и бял бор – 10%. През 1919, 1925, 1941, 1971 и 1981 г. е имало силни ветрови урагани, превърнали се в природна закономерност. Тези природни нарушения, причинявани от местния „татрански” вятър създават нова екологична обстановка в региона на целия Татрански народен парк (TANAP), който е зимен курортен център с европейски статут. Те нанасят щети, когато силно преохладени въздушни маси с температури от минус 20–25?С се сблъскват в „рисковата зона” на Татранската котловина, където въздушните слоеве са с плюсови температури.
Натрупаните знания за възстановяване на щетите по инфраструктурата и горите подлага на преоценка схемите на залесяване, избора на дървесни видове и разумен приоритет на смесените насаждения. Големият процент пречупени стъбла потвърждава правилния избор на смърча преди 90 години и обезсмисля спора за грешки при новите залесявания.
За усвояване на падналата маса участваха 840 работници (160 специалисти-лесовъди), 125 трактора (8 харвестера, 10 форуордъра, взети по наем от Австрия) и 26 конски впряга. Извозът от складовете се извърши с модерни самонатоварващи се камиони, наети от различни автофирми за превоз. Днес всички пострадали зони са залесени, извършва се превенция и борба с короядите (Ips typographus L., Ips amitinus Eich) както в нападнатите, така и в периферията на оцелелите насаждения. Чрез мобилни противопожарни наблюдатели и стационарни кули се следи денонощно обстановката в района на ветровала. Оказва се помощ на националните горски институции – „Леспроект” – Лесотехническия факултет в гр. Зволен, Институтите по горско стопанство и екология на гората. Сплотеността на хората и финансовата помощ от държавата са достатъчна гаранция за възстановяване на горите и славата на Татранския национален парк.
Родопският масив на България е стародавно биогенетично средище, оазис на ценно природно богатство в ареала на Балканите. Той включва и част от Западните Родопи, които се характеризират с разнообразен геоложки строеж, орографски условия и релеф. Естествените родопски екосистеми са основните генетични центрове за формиране на иглолистни гори и хабитати, представителни за Средноевропейската и Преходно-средиземноморската флора и фауна. Възникващите ветрове в горите на Родопския масив в последните десетилетия са североизточни, като най-често се проявяват през пролетта и са с умерена скорост, като нанасят малки повреди. В по-високите и открити части на гората се появяват силни ветрове със скорост 20–25 m/s, еквивалентни на 9–12 бала по скалата на Бофорт и причиняват масови щети.
На 29 май 1961 г. за седем минути (от 16.55 до 17.02 ч) в Западните Родопи се развихри ураганен вятър – смерч (торнадо), който помете дървостоите на площ от 3 300 ha на горските стопанства – Селище, Чехльово, Велинград, Ракитово и Беглика. Повалената и поломена дървесина бе над един милион кубически метра. С постановление № 134 от 27 юни 1961 г. на МС се разпорежда да се създаде срочна организация за усвояване на падналата дървесна маса и се изготвят проекти за ускорено залесяване на смърчовите площи. Поради благоприятните почвено-климатични условия за растеж и развитие на иглолистните дървесни видове, главно на белия бор и смърча, разработените проекти предвиждат по пътя на изкуствено залесяване да бъдат създадени трайни по състав, високопродуктивни горски култури и насаждения.
При извършените предварителни проучвания (ВПО „Агролеспроект” и местни специалисти) се установява, че сериозен проблем ще възникне с почистване на терените от отпадъци при сечта (повалените пънове и клони заемат 20–30% от площта). Налага се решението – отпадъците да бъдат изгаряни задължително. Възможностите за механизирана почвоподготовка и използване на работни животни са ограничени поради наклона на терена, който често е над 15?. Изхождайки от горните съображения основният дял на почвоподготовка е извършен чрез ръчни тераси с ширина 40–50 cm. За да се усвоят цялостно площите и по-бързо склопяване на културите терасите се залагаха на разстояние един метър ос от ос.
Съобразявайки се с условията на месторастене и надморската височина, дълбочината на почвоподготовката бе от 5 до 25 cm. На северни изложения със свежи и структурни кафяви горски почви се прилагаше опростена агротехника, на припечните южни изложения, където влагата е критичен фактор, дълбочината бе от 15 до 25 cm. На скални терени почвоподготовка имаше и в дупки. За залесяването се използваха „мечът на Колесов”, садилни сандъчета и колчета с 2–3-годишни белборови и 3–4-годишни смърчови фиданки.
След първите залесявания се появи Малкото борово слонче и Смърчовия хоботник, които изгризваха засадените фиданки и те изсъхваха. Веднага се организира химическа борба (ДДТ и хексахлоран), ръчна – с мехове, конски напрашвачки, аерозолни апарати. Юлските късни слани също поразяваваха младите смърчови фиданки.
Извозът на дървените материали се извършваше с държавни и частни волски обози, а дървата се изнасяха с коне на самар. Дървообработващите заводи приемаха дървесината на три смени. Беше създадена стройна организация на работа. Освен местните хора, участваха студентски и ученически бригади, доброволци от близките родопски градове. Бяха построени временни жилища, открита бе болница и зъболекарски кабинет. В края на 1964 г. приключи „битката” за оползотворяване на повалената гора, без похабяване, без пожари и залесяване на 15 000 ha нови гори. Не бе допуснато разпространението на корояда-типограф – голямата заплаха за смърчовите гори. Лишен от хранителната си база (изсъхнали стъбла), нанесените повреди бяха минимални.
Днес, по склоновете на Беслетското било, Широк дол и Дерменка, по скатовете на Балък дере и Кара тепе, Чадъра и Кондев чарк, Петрово дере и Хремчица, издигат чела прекрасни гори, което е доказателство за едно величаво градивно дело. На Родопската гора бе върнато отнетото й богатство. Хората и лесовъдите издигнаха жив, ръкотворен паметник за бъдещите поколения.
Натрупаният богат опит за преодоляване на локалните ветровали и настъпващите последствия от тях в Словакия и България дава възможност да се формулират някои изводи и препоръки за подобряване стопанисването на горите, за повишаване на тяхната стабилност и бързо възстановяване:
– най-уязвими са чистите и смесените относително едновъзрастни иглолистни насаждения в дозряваща и сечнозряла възраст;
– лесовъдските мероприятия, свързани с отглеждането на гората е необходимо да се провеждат регулярно – прорежданията да се водят по-често и с по-малка интензивност за да се избегне рязкото снижаване на пълнотата;
– възможно най-бързо да се оползотворява цялата повредена и паднала дървесина, да се почистят сечищата от клоните и залесяват отворените пространства своевременно;
– в насажденията, намиращи се около билата и в горната част на склоновете, да се прилага изборното стопанисване за повишаване на тяхната устойчивост срещу ветровата инвазия;
– гората да се разглежда като йерархично съобщество от горски дървесни растения и техните потомства, почвен комплекс, флора и фауна;
– да се създават по-разнообразни в структурно и видово отношение гори, с добро възобновяване и подпомагане на подраста;
– в „рисковите зони” да се стимулират сукцесионните процеси за формиране на разновъзрастни насаждения, със сложен склоп и групов строеж;
– провежданите лесотехнически мероприятия с горска инфраструктура (пътища, трансекти за въжени линии, дивечови и противопожарни просеки) да се съобразяват със състоянието на дървостоите, наличните почви и преобладаващата посока на ветровете;
– новите регионални горски планове трябва да осигуряват адекватна информация за действие при определени типове природни нарушения в горите (пожари, ветровали, каламитетни въздействия), навременни решения и специфичен подход;
– ветровалните площи трябва да са обект на наблюдения и да се полагат грижи за младите култури.
Задружните усилия на лесовъди, биолози и природозащитници от европейските страни ще спомогнат за по-доброто разбиране на природните нарушения в горите и тяхното успешно преодоляване и възстановяване в бъдеще. Проф.дсн Хр. Цаков, гл.ас.д-р Анг. Ферезлиев - Институт за гората – БАН, София
RNDr. Ivan Mihal, PhD, ing Alojz Cicak, PhD, ing. Milan Barna, PhD - Институт по горска екология – САН, Зволен
Локалните ветровали в горите може да се оценят като природни нарушения, променящи състава, структурата на дървостоите и процесите в горските екосистеми. Периодичните локални ветровали са резултат на естествени абиотични и биотични фактори (атмосферни условия, ландшафтни особености на терена, биотични и морфологични характеристики на кореновата система на дървесните видове). В резултат на ветровата стихия се нарушава топлинния режим на горската почва, повишава се почвеното изпарение, намалява се нейната влажност и водоохранни свойства, засилва се рискът от ерозионни процеси, променя се биоразнообразието на флората и фауната.
В исторически аспект, особено в горите с едификатор обикновения смърч (Picea abies Karst), с най-големи природни нарушения са ветровалите и ветроломите. Основна причина е плоската му коренова система, която не е в състояние да осигури достатъчна механична стабилност на стъблото при много силни ветрове. Обикновено това са високопланински гори със сложна вертикална структура и повече растежна площ между дърветата. Белият бор (Pinus sylvestris L.) се смята за вид, който страда от ветроломи, а не от ветровали. При възпрепятстване развитието на дълбока коренова система и този вид е податлив на поваляне заедно с кореновата му плоча.
Днес лесовъдите в европейските страни са убедени, че е необходимо да се съобразяваме с природните нарушения и да променим стратегията си за стопанисването на иглолистните гори. В контекста на казаното до тук ще се опитаме да проследим поражението от локалните ветрове във Високите Татри, (2004 г.) и Западните Родопи (1961 г.) и взетите лесовъдски решения за предотвратяване на нанесените природни нарушения в тези два планински региона.
Високите Татри са най-величествената планина в Словакия и в Северозападната Карпатска дъга. В късния следобед на 19 ноември 2004 г. по южните склонове на Татранското подгорие и Попрадската котловина нахлува силен арктичен вятър с 230 km/h от алпийската област на Ломнитски щит (връх) – 2635 m н.в. Вятърът (наричан „бора”) се спуска към горната граница на гората (1480 m н.в.) със скорост 120–130 km/h, унищожава горската растителност в ивица от 30 km и площ 23000 ha. Ветровалната маса е около 2 500 000 m3. Пострадали са насаждения от смърч (72,4%) и примесени с лиственица (7,1%), бял бор (9,6%), ела и клек (2,5%), със средна възраст 79 г. Широколистните видове – елша (4,3%), бреза (2,9%), планински явор, бук, ясен и трепетлика – около 4%, са със средна възраст на видовете – 41 г. Най-уязвими са били смърчовите монокултури, засадени преди 90 години след подобен ураган, развил се на 18 ноември 1915 г. на площ от 823 ha във височинния диапазон 850 – 1150 m н.в. Вятърът е бил северозападен и активен в продължение на 21 часа. Тогава пострадалите насаждения са били от ІІІ и ІV клас на възраст, с примеси от лиственица – 16% и бял бор – 10%. През 1919, 1925, 1941, 1971 и 1981 г. е имало силни ветрови урагани, превърнали се в природна закономерност. Тези природни нарушения, причинявани от местния „татрански” вятър създават нова екологична обстановка в региона на целия Татрански народен парк (TANAP), който е зимен курортен център с европейски статут. Те нанасят щети, когато силно преохладени въздушни маси с температури от минус 20–25?С се сблъскват в „рисковата зона” на Татранската котловина, където въздушните слоеве са с плюсови температури.
Натрупаните знания за възстановяване на щетите по инфраструктурата и горите подлага на преоценка схемите на залесяване, избора на дървесни видове и разумен приоритет на смесените насаждения. Големият процент пречупени стъбла потвърждава правилния избор на смърча преди 90 години и обезсмисля спора за грешки при новите залесявания.
За усвояване на падналата маса участваха 840 работници (160 специалисти-лесовъди), 125 трактора (8 харвестера, 10 форуордъра, взети по наем от Австрия) и 26 конски впряга. Извозът от складовете се извърши с модерни самонатоварващи се камиони, наети от различни автофирми за превоз. Днес всички пострадали зони са залесени, извършва се превенция и борба с короядите (Ips typographus L., Ips amitinus Eich) както в нападнатите, така и в периферията на оцелелите насаждения. Чрез мобилни противопожарни наблюдатели и стационарни кули се следи денонощно обстановката в района на ветровала. Оказва се помощ на националните горски институции – „Леспроект” – Лесотехническия факултет в гр. Зволен, Институтите по горско стопанство и екология на гората. Сплотеността на хората и финансовата помощ от държавата са достатъчна гаранция за възстановяване на горите и славата на Татранския национален парк.
Родопският масив на България е стародавно биогенетично средище, оазис на ценно природно богатство в ареала на Балканите. Той включва и част от Западните Родопи, които се характеризират с разнообразен геоложки строеж, орографски условия и релеф. Естествените родопски екосистеми са основните генетични центрове за формиране на иглолистни гори и хабитати, представителни за Средноевропейската и Преходно-средиземноморската флора и фауна. Възникващите ветрове в горите на Родопския масив в последните десетилетия са североизточни, като най-често се проявяват през пролетта и са с умерена скорост, като нанасят малки повреди. В по-високите и открити части на гората се появяват силни ветрове със скорост 20–25 m/s, еквивалентни на 9–12 бала по скалата на Бофорт и причиняват масови щети.
На 29 май 1961 г. за седем минути (от 16.55 до 17.02 ч) в Западните Родопи се развихри ураганен вятър – смерч (торнадо), който помете дървостоите на площ от 3 300 ha на горските стопанства – Селище, Чехльово, Велинград, Ракитово и Беглика. Повалената и поломена дървесина бе над един милион кубически метра. С постановление № 134 от 27 юни 1961 г. на МС се разпорежда да се създаде срочна организация за усвояване на падналата дървесна маса и се изготвят проекти за ускорено залесяване на смърчовите площи. Поради благоприятните почвено-климатични условия за растеж и развитие на иглолистните дървесни видове, главно на белия бор и смърча, разработените проекти предвиждат по пътя на изкуствено залесяване да бъдат създадени трайни по състав, високопродуктивни горски култури и насаждения.
При извършените предварителни проучвания (ВПО „Агролеспроект” и местни специалисти) се установява, че сериозен проблем ще възникне с почистване на терените от отпадъци при сечта (повалените пънове и клони заемат 20–30% от площта). Налага се решението – отпадъците да бъдат изгаряни задължително. Възможностите за механизирана почвоподготовка и използване на работни животни са ограничени поради наклона на терена, който често е над 15?. Изхождайки от горните съображения основният дял на почвоподготовка е извършен чрез ръчни тераси с ширина 40–50 cm. За да се усвоят цялостно площите и по-бързо склопяване на културите терасите се залагаха на разстояние един метър ос от ос.
Съобразявайки се с условията на месторастене и надморската височина, дълбочината на почвоподготовката бе от 5 до 25 cm. На северни изложения със свежи и структурни кафяви горски почви се прилагаше опростена агротехника, на припечните южни изложения, където влагата е критичен фактор, дълбочината бе от 15 до 25 cm. На скални терени почвоподготовка имаше и в дупки. За залесяването се използваха „мечът на Колесов”, садилни сандъчета и колчета с 2–3-годишни белборови и 3–4-годишни смърчови фиданки.
След първите залесявания се появи Малкото борово слонче и Смърчовия хоботник, които изгризваха засадените фиданки и те изсъхваха. Веднага се организира химическа борба (ДДТ и хексахлоран), ръчна – с мехове, конски напрашвачки, аерозолни апарати. Юлските късни слани също поразяваваха младите смърчови фиданки.
Извозът на дървените материали се извършваше с държавни и частни волски обози, а дървата се изнасяха с коне на самар. Дървообработващите заводи приемаха дървесината на три смени. Беше създадена стройна организация на работа. Освен местните хора, участваха студентски и ученически бригади, доброволци от близките родопски градове. Бяха построени временни жилища, открита бе болница и зъболекарски кабинет. В края на 1964 г. приключи „битката” за оползотворяване на повалената гора, без похабяване, без пожари и залесяване на 15 000 ha нови гори. Не бе допуснато разпространението на корояда-типограф – голямата заплаха за смърчовите гори. Лишен от хранителната си база (изсъхнали стъбла), нанесените повреди бяха минимални.
Днес, по склоновете на Беслетското било, Широк дол и Дерменка, по скатовете на Балък дере и Кара тепе, Чадъра и Кондев чарк, Петрово дере и Хремчица, издигат чела прекрасни гори, което е доказателство за едно величаво градивно дело. На Родопската гора бе върнато отнетото й богатство. Хората и лесовъдите издигнаха жив, ръкотворен паметник за бъдещите поколения.
Натрупаният богат опит за преодоляване на локалните ветровали и настъпващите последствия от тях в Словакия и България дава възможност да се формулират някои изводи и препоръки за подобряване стопанисването на горите, за повишаване на тяхната стабилност и бързо възстановяване:
– най-уязвими са чистите и смесените относително едновъзрастни иглолистни насаждения в дозряваща и сечнозряла възраст;
– лесовъдските мероприятия, свързани с отглеждането на гората е необходимо да се провеждат регулярно – прорежданията да се водят по-често и с по-малка интензивност за да се избегне рязкото снижаване на пълнотата;
– възможно най-бързо да се оползотворява цялата повредена и паднала дървесина, да се почистят сечищата от клоните и залесяват отворените пространства своевременно;
– в насажденията, намиращи се около билата и в горната част на склоновете, да се прилага изборното стопанисване за повишаване на тяхната устойчивост срещу ветровата инвазия;
– гората да се разглежда като йерархично съобщество от горски дървесни растения и техните потомства, почвен комплекс, флора и фауна;
– да се създават по-разнообразни в структурно и видово отношение гори, с добро възобновяване и подпомагане на подраста;
– в „рисковите зони” да се стимулират сукцесионните процеси за формиране на разновъзрастни насаждения, със сложен склоп и групов строеж;
– провежданите лесотехнически мероприятия с горска инфраструктура (пътища, трансекти за въжени линии, дивечови и противопожарни просеки) да се съобразяват със състоянието на дървостоите, наличните почви и преобладаващата посока на ветровете;
– новите регионални горски планове трябва да осигуряват адекватна информация за действие при определени типове природни нарушения в горите (пожари, ветровали, каламитетни въздействия), навременни решения и специфичен подход;
– ветровалните площи трябва да са обект на наблюдения и да се полагат грижи за младите култури.
Задружните усилия на лесовъди, биолози и природозащитници от европейските страни ще спомогнат за по-доброто разбиране на природните нарушения в горите и тяхното успешно преодоляване и възстановяване в бъдеще. Проф.дсн Хр. Цаков, гл.ас.д-р Анг. Ферезлиев - Институт за гората – БАН, София
RNDr. Ivan Mihal, PhD, ing Alojz Cicak, PhD, ing. Milan Barna, PhD - Институт по горска екология – САН, Зволен
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023