“Чуй, Българийо мила,
що мойта гръд кърмила,
в теб родих се и живях,
в тебе искам да умра.”
Това е изповед, мъка, жалба на един 92-годишния достолепен българин Христо Чотрев. Мъка стяга сърцето и душата му, защото не вижда оправия и добруване в страната. В този забързан свят в душата на българина се засели омраза, отчуждение между хората.
Бай Христо е ветеран от Отечествената война. Много е видял, много е страдал, но обичта към милото Отечество му е вдъхвала сила и вяра, за да доживее до днес.
Той е човек със здрави български корени. Не приема с лекота изселването на младите в чужбина. “Доживях да се наслушам на боричкания за власт и имане”, казва той. Защо този героичен и трудолюбив народ отново е изтерзан и живее в недоимък и мъка?
В своето верую Христо Чотрев си спомня думите на поета Йосиф Петров, който е казал, че мечтае да се изкачи на най-високия български връх и да извика с пълен глас да спре материалното и духовното разграбване на България. От своя връх на мисли и дела бай Христо вижда бавния ход на загниване на прекрасния български народ, на майка България. Като се обърне назад, той с мъка вижда изчезването на българското село. Няма ги къщите, пълни с деца, песен и глъч. Няма ги нивите изорани и засети, а сега всичко пустее, много села изчезнаха от картата на България.
Без война сами се затриваме. Мисли се днес само за пари, пари, имане. Но то не става с кухи реформи, а с работа, с пот на чело. Жалко е, че и тия управници за 20 години не помислиха за възхода на народа и Отечеството, а се надпреварват кой повече да окраде държавата.
Всеки от този свят си отива. Но България остава и трябва да се мисли да я има во веки веков.
Донка Кондева