ДОРКОВО! Изричайки това име, в душата ми избликват хиляди топли чувства, потапящи ме в красота и хармония, в доброта, отнасящи ме в един Рай, където всяко нещо е уникално само по себе си...
ДОРКОВО! Ето, пак като го изричам кожата ми настръхва от гордост и величие! В него има нещо свещено, нещо необикновено, нещо, което кара сърцето да тупти тъй силно, сякаш се влюбва за първи път, а душата да лети тъй високо във висините, сякаш е могъщ орел, искайки да прегърне цялата тази хубост в обятията си и никога да не я пуска, да я прибере на специално място, където никой никога не би могъл да й я отнеме...
Това е моето родно място, това е земята, обитавана от древни цивилизации и култури, от праисторически животни, от смели български владетели, непозволили векове наред това сакрално място да бъде завладяно от ничии ръце...
Обичам ДОРКОВО! Обичам всичко в него - полъха на вятъра, аромата на борови листа, спокойните песни на птиците, шума на гората, свистенето на щурците..., та дори и хората.
Природата тук е нещо уникално. Има толкова красиви места, потопени в спокойствие, където се отърсваш от напрежението и ежедневните проблеми и сякаш се раждаш отново, поемаш полъх за нов живот, за едно ново начало, пренасяш се в един друг свят – свят без злоба, завист и лицемерие – всичко там е тъй чисто и прозрачно, тъй невинно...и за миг ставаш и ти такъв, докато пак не те грабне забързаният ритъм на действителността... Но все пак едни мъдри хора са казали, че “Животът не се измерва по броя на вдишванията и издишванията, а по броя на миговете, които са спирали дъха ти”. Всеки един от нас, любувал се дори и за миг на тази природа, е усещал как дъхът му спира, а след това пулсът му започва да бие учестено... Това е така, защото никой не би могъл да устои на такава красота.
Днес аз, потомката на велики деди, съм се изправила гордо на най-високото място на последната родопска крепост – Цепина и се потапям в онова време, когато тук е бликал живот...Ето, виждам деспот Слав, седнал на престола си, образът му е тъй горд, строг и вдъхващ респект. Изглежда има някакъв празник, всички са весели, хванати са за ръце и се люшкат в ритъма на тъпана, който ги кара да тъпчат ситно земята, а той – Алексий Слав, гледа отстрани, гледа строго, но душата му лети – днес отново са успели да удържат на поредното щурмуване срещу крепостта, успели са да я запазят българска.
Всяка вечер, заслушвайки се в тишината на нощта, се чува забавеният тропот на праисторическите мамути, живели тук преди хиляди години, чува се стенанието им от жажда и след това бавното им сгромолясване на земята, жадни за капка вода....
Тук живея аз, тук на земята с минало от хилядолетия, запазило се живо до днес, за да го разказваме на децата си; на място, на което са се преплитали културите на различни цивилизации и всяка една от тях е оставяла своя отпечатък, своята душа, своята история... Затова се гордея, че съм от Дорково, че и аз съм, макар и нищожна част, от това велико и свещено място, че съм потомка на горди и достойни хора!
Днес ние пишем историята на Дорково, днес ние сме главните актьори, от нас зависи каква ще е бъдещата му история, за да се превърнем след това във свещеното му минало...
Мартина Симидарева