През март 1996 г. на страниците на „Темпо“ се роди нова рубрика. Тя бе създадена от Мариана Владимирова, тогава главен библиотекар в НЧ „Отец Паисий-1893“, която я нарече „Имена с незаслужена забрава“. Идеята на рубриката-енциклопедия беше да представя интересна информация за достойни личности и творци, за книги, исторически дати и годишнини плюс данни какво по темата читателят може да намери в библиотеката. В рубриката си Мариана Владимирова ни припомни известното и неизвестното за българи от ранга на д-р Петър Берон, Захари Стоянов, Борис Христов, Добри Чинтулов, Иван Богоров, 

за световни творци като Шарл Бодлер, Иво Андрич, Мигел де Сервантес. По-късно заедно с Мариана Владимирова, вече като началник на отдел в общината, заедно направихме първата във Велинград кампания „Писмо до Дядо Коледа“, която събра надеждите и радостта на десетки деца. След дълга кариера като служител в държавни институции, днес Мариана Владимирова отново е там, където вонаги я води сърцето - сред книгите в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Избрахме нейна статия за Иво Андрич от 1996 г., за да видим дали ние и светът се променяме и в каква посока:

Знаци край пътя

Преди около век още известният лингвист Фердинанд дьо Сосюр откри знаковата същност на природата. И най-вече езикът като знакова система за общуване, за разбиране между хората. Години наред велики умове се блъскат, за да дадат задоволителни обяснения за този феномен „езикът като знак“, а в същото време обикновените хора стават все по-затруднени в общуването помежду си. Нищо, че в рамките на едно общество от хора (да приемем нас, българите) знаците за общуване открай време са си същите. Но се промениха душите ни. Това ни пречи да се разбираме вече помежду си, макар и със същите знаци.
Преди години, когато някой майстор направи чешма край път или в непроходима гора, това е било знак и всички са го разбирали по един и същи начин: направил човекът добро, иска да го поменуват и уважават хората след смъртта му.
Днес дали се замисля някой какви знаци край житейския си път оставяме? Дали ние самите сме наясно със собствените си знаци? Даваме ли отговор на децата си за истинските ценности? Къде сме във времето на безвремие? Има ли, съществува ли в сегашния ни „преходен“ (към какво?) период връзка човек - история? Или изключително заети с проблеми по минимум екзистенциалното си изхранване, спираме да се вълнуваме за вечните неща. Като че ли ние сме вечни.
А колко точно го е казал писателят: „Най-голямото чудо за мен е времето. Разбирането на времето, употребата на времето, усещането на времето - всичко това са истинските загадки, които поставя всекидневието.“ Думите са на първия на Балканите носител на Нобелова награда за литература Ив Андрич. Преди 35 години той получава тази награда за книгата си „Мостът над Дрина“. Този мост, който е единственият шанс за спасение в един свят на отчуждението, злото и насилието. Чрез Андрич лесно можем да намерим нашия мост, да оставим нашите знаци, разбираеми за другите. С всичко написано, с всеки ред той дава отговор за общочовекото съществуване-общуване. И страшното чувство за безкрайната повторяемост на нещата в живота. Важните неща.
Всичко изписано по вестници, всичко показано по телевизията за събитията в Босна не дава и малка представа за човешката драма, стояща в основата на разигралите се събития. Романите на Андрич са ключът, те дават отговора, те са проекция на нещо, което вече е било някъде напред или назад в историята. Имало ли е умове да го прозрат? Сигурно! Но колко и кои? И защо всички преди време настръхнаха пред друг талантлив босненец - Емир Костурица и неговия „Ъндърграунд“? Разтърсваща история за една друга война, но безкрайна човешка драма.
„Стара истина, която всички знаем, но за която никога не държим достатъчно сметка е, че народите по-тежко страдат след победа, отколкото след поражение...“ С малко разум, доста усилия и много добра воля всичко в живота най-накрая се нарежда.
Нека оставим знаци край пътя си. Истински. Неголеми. Но и по възможност по-малко ужасяващи. Нека най-после погледнем и разберем: „Толкова тежко се живее,  толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори. Ох, угасете омразата! Хора са ни нужни и без опрощение вече не може да се живее!“.
Мариана Владимирова, 1996 г.