Живея до едно водещо велинградско училище. Всяка година на 24 май отварям широко прозореца, за да чуя звуците на най-вълнуващия български химн, подети от чистите детски гласове. С това започва моят празник. Така беше до по-миналата година, когато в очакване на химна застанах до прозореца, но не го чух. Не повярвах и реших, че съм го пропуснала. На следващия 24 май в отворения ми прозорец вместо величественото “Върви, народе възродени“ влезе най-банална поп-музика и химн - но този на Европа. Духът на най-българския празник - празника на славянската писменост и култура, на създателите на славянската азбука светите Кирил и Методий - не беше тук.
И все повече го няма. Дали не затова езикът на бита ни, на общуването ни, на медиите, е задръстен с чуждици, уличен лексикон, вулгаризми, а писмената реч гъмжи от вопиюща неграмотност.
Простете за непразничното въведение. Това, за което всъщност си мисля, е великият смисъл на писаното славянско слово.
В него, в писаното слово, е цялата ни история. Бяхме първи. Докато почти в цяла Европа до началото на ХVI век езикът, на който се четеше и пишеше и на който се създаваше литература, беше мъртвият латински, Кирил и Методий бяха извоювали правото на живот на славянската писменост още през IX век и с това станаха предтечи на Ренесанса. С нея е разцъфтяла нашата книжовност, разнесла по света славата на Симеоновата държава, покрусата от вековни нашествия, отстояването на несломима духовност - унизявана и самоунизявала се, тъпкана и задушавана, но вечно възраждаща се и побеждаваща.
Да си припомним как някога, застрашен от гнета на духовно робство, народът ни е чул призивното Паисиево слово и гордо вдигнал глава с Паисиевата история на сърце. В дълбините на друго - най-дългото и най-черно робство, страстният родолюбец Иван Богоров е създал първия български вестник, след него друг титан на словото е будил народното съзнание със стих и меч и е повел славната си легия да сложи глави пред олтара на отечеството. На родно писмо до нас са стигнали заветите на Дякона за чиста и свята република. Ботевият стих е бил знаме, а Ботевата публицистика - жарава, пръскаща искри и раждаща борци.
Ще ми се да спомена и за мястото на журналистиката в живота ни, защото 24 май е и неин празник. Инструментът, с който тя работи и въздейства, е словото. Човек, който не познава силата на словото, е нищ духом; който го души, е самодържец; който си служи с него, за да угажда, изнудва и клевети, е подлец - все неща, отречени от свободния човешки дух.
Няма демокрация без свобода на словото, няма демократична държава, в която да не е свято правото на всеки гражданин да бъде информиран за всичко, защото само информираният знае как да се справя с проблемите и да намери пътя, който води до по-добър свят.
Свободата на словото е най-силната гаранция за демократизма на един строй. Някои все са се опитвали да готвят трънени венци и да сочат пътя на доблестни журналисти към Голгота, но колкото повече са доблестните, толкова по-бързо по този път ще зацъфтят цветя.
Свободата е крехка и ранима. Тя винаги има противници, които се домогват до подстъпите й. Страшното настъпва тогава, когато силата на аргументите се замени с аргументите на силата. Доказано е: там, където журналистиката мълчи (говоря за истинската, а не за продажната), властва беззаконието и потъпкването на човешките права.
Днес умното, обективно и честно журналистическо слово е особено нужно - да бъде бдително, да разобличава, да напипва язвите, да открива тенденции, да круши нечисти помисли, да поощрява благородни стремежи. И което е много важно - да информира обективно и вярно за всичко, което вълнува хората.
Ето това исках да споделя с вас празнично. Нека духът на най-светлия български празник да живее в нас навеки! Нека да повярваме в светлите бъднини на родината, които вещае любимият химн и да ги приближаваме!
И дано тази година в утрото на 24 май да чуя през отворения прозорец първо вълнуващото „Върви, народе възродени …“ и с него, както винаги е било, да започне моят празник. И празникът на всички българи.
Катя Славова